Софийски хроники
(няколко уловени в полет картини от срещата на Eurodram в София)
Жил Булан
(няколко уловени в полет картини от срещата на Eurodram в София)
Жил Булан
Генералната асамблея на мрежата Eurodram тази година се състоя в София по покана на българския комитет и на Организация 36 маймуни. Една дузина координатори и членове на различни комитети пропътувахме разстоянието до там и се срещнахме от 12 до 14 май, за да обсъдим работата на комитети, да представим пиесите, които сме избрали и да обсъдим заедно бъдещето на мрежата.
Начело беше силната българска делегация водена от Гергана с Димитър, Ади, Силвия и няколко други, без да броим нашия приятел Христо, небезизвестен автор, който откри с хумор бала от срещи. Германският комитет също беше много добре представен от Улрике, Хенинг и Волфганг. Удоволствие беше да се срещнем и с нашите приятели Неда, Андреас и Хакан, съответно от украинския, гръцкия и турски комитети. Накрая бяхме и четирима французи. Доминик – диригентът този многоезичен хор, Карин – отговорник за сърбохърватския комитет, Блюен – представител на руския комитет и Жил, който ви рапортува накратко тази прекрасна асамблея.
Целта на тази хроника, със сигурност несъвършенна, със сигурност субективна, изфабрикувана от лъжливи картини, неточни впечатления и прибързани заключения е да сподели нашата среща, да опита да опише нашия престой, да пресъздаде с точност, но и с въображение мислите, които обменихме, проектите ни и общото ни желание да бъдем част от едно цяло: всичко това, без да изпада в клишетата на суров отчет или на дневник с неизбежните повторения. Хроника, която си пожелавам да проследите с наслада в нейните лутания и грешни пътеки по начина, по който обичаме да се скитаме в непознат град.
Градът, в който бихме желали да се изгубим се нарича София, мъдрата, красивата, с нейните широки и многобройни паркове, с забележителните и църкви, с дворците и, пощадени от внезапните подскоци на историята, с паметниците и от едно друго време, спомените за което никой не го е грижа да изтрие. Град с правоъгълни улици и с широки, относително семпли и спокойни гледки с провинциален чар. Картини на едно безгрижие, дължащо се може би на събуждането на пролетта, което огря града така че той да ни покаже най-хубавото си лице в дните, когато бяхме там.
В София майското слънце предизвестява летните горещини, но снегът остава надвиснал над града закачулил върховете на съседните планини. Тези заснежени височини ги откриваме внезапно на някой завой на улица, която много често завършва със зеленина. Софиянци масово се възпозлват от тези първи хубави дни, за да нахлуят в парковете, да побъбрят в сенките на разцъфналите кестени, да се заровят в някоя книга на някоя пейка, да се пошляят по алеите или около фонтаните, да изкарат децата си да попискат по пързалките.
В София Червената къща посрещна нашите три събрания в зала на втория етаж, която беше свързана с тераса. Това е стара къща с измазана в тъмночервено фасада, която някога е била жилище на скулптор, а сега е превърната в културен център с интересна дейност. Ценно беше, че там можехме да си говорим на слънчева светлина, а не на изкуственото осветление на някоя тъмна зала и да се възползваме от почивките да отскачаме за кафе в малкото съседно магазинче.
В София статуята на Света София коронована с позлатен метал се извисява пророчески на мястото, където едно време е била тази на Ленин. От височината на своите 24 метра тя съблюдава основните министерства и никой не се съмнява, че нейната прочута мъдрост вдъхновява тези, който днес управляват страната. Президентската гвардия сведена до два войника в тежки брандбургски парадни униформи под прозорците на двореца очаква смяната препотявайки се от скука във високите кавалерийски ботуши. Точно отсреща пък археологическия музей припомня с помощта на римски драперии за древния произход на града.
В София си споделихме как се развива всеки един от комитетите - както в положителна посока, така и в несполуките, както в поразбужданията, така и в позаспиванията. Присъстващите със сигурност имаха повече какво да кажат, но тишината на отсъстващите беше също много красноречива. Доминик постави на няколко пъти въпроса: Как да спасим редник Райън? Арменският, кавказкият, македонският, белоруският и словенският комитети ще бъдат спасени, но трябва да се примирим с временни отсъствия. Арабският и скандинавският комитети обаче, съвсем не са в добро здраве.
В София – това знак ли е? Синагогата е опряна до джамията Баня Баши и до църквата Света Неделя. Икуменизмът[1] без съмнение се спира на този тоположки въпрос. И ако някакъв много симпатичен на външен вид колоездач ни заговаря на булевард Витоша и ни предлага помощ на безупречен френски, той не пропуска да ни разкаже първо с искрен ентусиазъм, че е живял във Франция, а после да ни предупреди: „Внимавайте с циганите и с черните!” Да не сме се подлъгвали от външния вид! Само че ние съвсем не видяхме някакъв огромен брой чернокожи по улиците на София. Да не кажа никакви, що се отнася до мен.
В София сред ундърграунд декора на бивша дискотека гледахме театрален пърформанс по Михаела, тигрицата от нашия град на Джанина Карбунариу. Румънска пиеса играна на български от много убедителните актьори от 36 маймуни. Направлявана от участници с маски на шимпанзета, публиката се придвижваше из цялото пространство проследявайки десетина независими една от друга къси сцени пресъздаващи различните реакции (на жители, на туристи и дори на диви животни) от заплахата от тигрица избягала от зоологическата градина. Тъй като не разбирахме езика и бяхме принудени да следваме машинално публиката без да имаме контрол над избора си, нашата ситуация ми напомняше на тази на героите-хора от Планетата на маймуните (в оригиналната си версия). И сякаш тези маски ни се усмихваха, за да ни успокоят, че тук става дума само за режисура.
В София всеки от координаторите представи избора от три чуждестранни пиеси на своя комитет. Без да влизаме в досадни детайли, няколко заглавия привлякоха вниманието ни: Нашият клас от Тадеуш Слободжанек, представен от украинския комитет, Сватбено пътешествие от азерския автор Мехман Мусабейли, Чантата от Малгазата Сикорска-Мисчук, Арабо-израелска готварска книга от Робин Соарес... все пиеси още непреведени на френски. Немските драматурзи са широко представени в тази колективна селекция с вече утвърдени автори като Мариус фон Майенбург или Роланд Шимелпфенинг, но и с много млади както е например случая с Мариана Салцман. Полските автори се представят много добре. Що се отнася пък до френския театър, той е представен от два текста предназначени за младежка публика: Разпалва на Люк Тартар и З.П.О.[2] от Соня Шиамбрето. Към тях се прибавя и една къса пиеса от неизбежния Матей Вишниек: Мисли си, че си Бог!
В София трамваите приличат на истински трамваи, които скърцат в релсите, окачени на жиците си. И на всичкото отгоре са жълти. Нито един от тях не е толкова порочен, че да се нарече Желание. Носталгията обаче е явна. Как ли се пише Желание на кирилица?
В София по-голямата част от обедите и вечерите ги хапнахме в дискретни приятно залесени градинки и върху масивни дървени маси, които често трябваше да местим, за да се съберем всички. Менютата бяха простички (салати от пресни зеленчуци, пиле, кюфтета...) сосове от кисело мляко и не много солени сметки. Разговорите се смесваха: английски, френски, немски, български... И ако някоя сойка кацнеше на някое ниско клонче наблизо, тя се умълчаваше, заслушана в европейския бърбор.
В София по всички площадчета открити барчета разтварят чадърите си и предлагат сокове, газирани напитки, кафе и бира. И по-сериозни, по-празнични напитки, когато настъпи нощта. Ето така някои от нас си пиеха сутрешното кафе на терасата на Министерството на отбраната. Това не е шега.
В София Народният театър представяше този ден постановката Сирано дьо Бержерак. Пътят на Юродрам далеч не е завършил.
В София нашият хотел носеше секси името Славянска беседа. В интерес на истината обаче, стаите не бяха чак толкова секси.
В София ароматът на липите предизвестяваше вече юнските опиянения, а глициниите се виеха по фасадите на старите къщи.
В София се очакваше уникалният концерт на Хулио Иглесиас, но някак ни се струваше, че никой не го беше грижа за него.
Превод от френски: Димитър Узунов
[1] Движение за сливане на всички християнски църкви. В случая авторът има предвид всички религии. (бел. прев.)
[2] Зона за приоритетно образование (фр. – Zone d’Education Prioritaire) – образователни учреждения в проблемни квартали, които получават по-високи финансирания от нормалното с цел да се справят с ниското ниво на успеваемост в тях. (бел. прев.)
Можете да прочетете и впечатленията на Хенинг Борхерт от Германия на прекрасен немски език тук :)
Начело беше силната българска делегация водена от Гергана с Димитър, Ади, Силвия и няколко други, без да броим нашия приятел Христо, небезизвестен автор, който откри с хумор бала от срещи. Германският комитет също беше много добре представен от Улрике, Хенинг и Волфганг. Удоволствие беше да се срещнем и с нашите приятели Неда, Андреас и Хакан, съответно от украинския, гръцкия и турски комитети. Накрая бяхме и четирима французи. Доминик – диригентът този многоезичен хор, Карин – отговорник за сърбохърватския комитет, Блюен – представител на руския комитет и Жил, който ви рапортува накратко тази прекрасна асамблея.
Целта на тази хроника, със сигурност несъвършенна, със сигурност субективна, изфабрикувана от лъжливи картини, неточни впечатления и прибързани заключения е да сподели нашата среща, да опита да опише нашия престой, да пресъздаде с точност, но и с въображение мислите, които обменихме, проектите ни и общото ни желание да бъдем част от едно цяло: всичко това, без да изпада в клишетата на суров отчет или на дневник с неизбежните повторения. Хроника, която си пожелавам да проследите с наслада в нейните лутания и грешни пътеки по начина, по който обичаме да се скитаме в непознат град.
Градът, в който бихме желали да се изгубим се нарича София, мъдрата, красивата, с нейните широки и многобройни паркове, с забележителните и църкви, с дворците и, пощадени от внезапните подскоци на историята, с паметниците и от едно друго време, спомените за което никой не го е грижа да изтрие. Град с правоъгълни улици и с широки, относително семпли и спокойни гледки с провинциален чар. Картини на едно безгрижие, дължащо се може би на събуждането на пролетта, което огря града така че той да ни покаже най-хубавото си лице в дните, когато бяхме там.
В София майското слънце предизвестява летните горещини, но снегът остава надвиснал над града закачулил върховете на съседните планини. Тези заснежени височини ги откриваме внезапно на някой завой на улица, която много често завършва със зеленина. Софиянци масово се възпозлват от тези първи хубави дни, за да нахлуят в парковете, да побъбрят в сенките на разцъфналите кестени, да се заровят в някоя книга на някоя пейка, да се пошляят по алеите или около фонтаните, да изкарат децата си да попискат по пързалките.
В София Червената къща посрещна нашите три събрания в зала на втория етаж, която беше свързана с тераса. Това е стара къща с измазана в тъмночервено фасада, която някога е била жилище на скулптор, а сега е превърната в културен център с интересна дейност. Ценно беше, че там можехме да си говорим на слънчева светлина, а не на изкуственото осветление на някоя тъмна зала и да се възползваме от почивките да отскачаме за кафе в малкото съседно магазинче.
В София статуята на Света София коронована с позлатен метал се извисява пророчески на мястото, където едно време е била тази на Ленин. От височината на своите 24 метра тя съблюдава основните министерства и никой не се съмнява, че нейната прочута мъдрост вдъхновява тези, който днес управляват страната. Президентската гвардия сведена до два войника в тежки брандбургски парадни униформи под прозорците на двореца очаква смяната препотявайки се от скука във високите кавалерийски ботуши. Точно отсреща пък археологическия музей припомня с помощта на римски драперии за древния произход на града.
В София си споделихме как се развива всеки един от комитетите - както в положителна посока, така и в несполуките, както в поразбужданията, така и в позаспиванията. Присъстващите със сигурност имаха повече какво да кажат, но тишината на отсъстващите беше също много красноречива. Доминик постави на няколко пъти въпроса: Как да спасим редник Райън? Арменският, кавказкият, македонският, белоруският и словенският комитети ще бъдат спасени, но трябва да се примирим с временни отсъствия. Арабският и скандинавският комитети обаче, съвсем не са в добро здраве.
В София – това знак ли е? Синагогата е опряна до джамията Баня Баши и до църквата Света Неделя. Икуменизмът[1] без съмнение се спира на този тоположки въпрос. И ако някакъв много симпатичен на външен вид колоездач ни заговаря на булевард Витоша и ни предлага помощ на безупречен френски, той не пропуска да ни разкаже първо с искрен ентусиазъм, че е живял във Франция, а после да ни предупреди: „Внимавайте с циганите и с черните!” Да не сме се подлъгвали от външния вид! Само че ние съвсем не видяхме някакъв огромен брой чернокожи по улиците на София. Да не кажа никакви, що се отнася до мен.
В София сред ундърграунд декора на бивша дискотека гледахме театрален пърформанс по Михаела, тигрицата от нашия град на Джанина Карбунариу. Румънска пиеса играна на български от много убедителните актьори от 36 маймуни. Направлявана от участници с маски на шимпанзета, публиката се придвижваше из цялото пространство проследявайки десетина независими една от друга къси сцени пресъздаващи различните реакции (на жители, на туристи и дори на диви животни) от заплахата от тигрица избягала от зоологическата градина. Тъй като не разбирахме езика и бяхме принудени да следваме машинално публиката без да имаме контрол над избора си, нашата ситуация ми напомняше на тази на героите-хора от Планетата на маймуните (в оригиналната си версия). И сякаш тези маски ни се усмихваха, за да ни успокоят, че тук става дума само за режисура.
В София всеки от координаторите представи избора от три чуждестранни пиеси на своя комитет. Без да влизаме в досадни детайли, няколко заглавия привлякоха вниманието ни: Нашият клас от Тадеуш Слободжанек, представен от украинския комитет, Сватбено пътешествие от азерския автор Мехман Мусабейли, Чантата от Малгазата Сикорска-Мисчук, Арабо-израелска готварска книга от Робин Соарес... все пиеси още непреведени на френски. Немските драматурзи са широко представени в тази колективна селекция с вече утвърдени автори като Мариус фон Майенбург или Роланд Шимелпфенинг, но и с много млади както е например случая с Мариана Салцман. Полските автори се представят много добре. Що се отнася пък до френския театър, той е представен от два текста предназначени за младежка публика: Разпалва на Люк Тартар и З.П.О.[2] от Соня Шиамбрето. Към тях се прибавя и една къса пиеса от неизбежния Матей Вишниек: Мисли си, че си Бог!
В София трамваите приличат на истински трамваи, които скърцат в релсите, окачени на жиците си. И на всичкото отгоре са жълти. Нито един от тях не е толкова порочен, че да се нарече Желание. Носталгията обаче е явна. Как ли се пише Желание на кирилица?
В София по-голямата част от обедите и вечерите ги хапнахме в дискретни приятно залесени градинки и върху масивни дървени маси, които често трябваше да местим, за да се съберем всички. Менютата бяха простички (салати от пресни зеленчуци, пиле, кюфтета...) сосове от кисело мляко и не много солени сметки. Разговорите се смесваха: английски, френски, немски, български... И ако някоя сойка кацнеше на някое ниско клонче наблизо, тя се умълчаваше, заслушана в европейския бърбор.
В София по всички площадчета открити барчета разтварят чадърите си и предлагат сокове, газирани напитки, кафе и бира. И по-сериозни, по-празнични напитки, когато настъпи нощта. Ето така някои от нас си пиеха сутрешното кафе на терасата на Министерството на отбраната. Това не е шега.
В София Народният театър представяше този ден постановката Сирано дьо Бержерак. Пътят на Юродрам далеч не е завършил.
В София нашият хотел носеше секси името Славянска беседа. В интерес на истината обаче, стаите не бяха чак толкова секси.
В София ароматът на липите предизвестяваше вече юнските опиянения, а глициниите се виеха по фасадите на старите къщи.
В София се очакваше уникалният концерт на Хулио Иглесиас, но някак ни се струваше, че никой не го беше грижа за него.
Превод от френски: Димитър Узунов
[1] Движение за сливане на всички християнски църкви. В случая авторът има предвид всички религии. (бел. прев.)
[2] Зона за приоритетно образование (фр. – Zone d’Education Prioritaire) – образователни учреждения в проблемни квартали, които получават по-високи финансирания от нормалното с цел да се справят с ниското ниво на успеваемост в тях. (бел. прев.)
Можете да прочетете и впечатленията на Хенинг Борхерт от Германия на прекрасен немски език тук :)
